Как мокрый пёс отряхиваться буду,

Вилять хвостом, ловя ваш взгляд повсюду,

И подпись ставить на деревьях и заборах,

Гонять котов,

Как пёс из псов матёрых.

Лишь иногда морозной зимней ночью,

Когда в тепле лежат все умные и прочие,

Я ускользну сквозь снежную пустыню,

Под небеса, что так бездонно сини,

И весь напрягшись от мороза, одиноко

Дождусь, когда завоет лес неподалёку,

Осипшим горлом,

Злой судьбе противореча,

Я волчьим воем

Тем волкам отвечу.

Станка Пенчева
ОПИТОМЕНИЯТ

Ще си отръскам козината, като мокро куче,
заради чуждите очи — опашка ще засуча,
ще се подписвам по огради и дървета,
ще гоня котки,
ще съм псе сред псетата.
И много рядко, в мразовити зимни нощи,
когато умните лежат на топло е се пощят,
ще се измъквам сам във снежната пустиня
под небеса оцъклени, дълбоко сини
и цял настръхнал  — от студа, от още нещо  —
ще чакам да завият тъмните гори отсреща
и гърлото прегракнало,
раздрано без пощада,
със вълчи глас
на вълците ще се обади.