***
И кто сказал, что темнота безлика?
Приходит вечерами без конца
и смотрит на меня, к окну приникнув,
глазами мёртвых мамы и отца.
Они зовут, зовут меня куда-то...
Руками наваждение гоню.
Пока однажды сам — спустясь обратно
и, припадая к окнам виновато, -
детей своих к себе не поманю...

Оригинал:

Дамян Дамянов

***
Кой казва, че без лик била тъмата?
В прозореца ми всяка вечер тя
дохожда и ме гледа със лицата
на мойте мъртви майка и баща.
И ме повикват... Знам ли где? Със горест
и с длани пъдя тези две лица.
Дордето — сам превърнат във прозорец —
и аз един ден някъде отгоре
се спусна в миг пред своите деца...