И если жизнь всего-то лишь антракт,
Бессмысленны актерские уменья.
Ты, как улитка, на горбу несешь свой страх,
В себе замкнувшись при любом прикосновеньи.

А эхо в доме (пуст теперь твой дом) -
Чем ряса на отшельнике, длинней.
Ни ключик слов, и ни любовный взлом -
Вход не откроют вглубь твоих веселых дней.

Ты, тот, кто с легкостью, что там ни говори,
В деревьях и в дровах увидишь души,
Возьми кусок бревна и сотвори
Хоть человечка, одиночество нарушив.

Когда мы снова обратимся в прах
И будем как бы умершими вроде,
и с театральными словами на устах
смешные Пульчинеллы нас проводят,

Приподнят будет занавес. И смех
Раздастся. Деревянный человечек
Трагичным голосом оповестит всех-всех,
Что здесь ты, хотя, в общем-то, далече.

И желтовато так в ночи сверкнут
Глазищи злобы, как большие печи.
И все-все-все места свои займут:
И клоуны, и люди, и их вещи.


***
Д.Тонев

Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите ­ като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.