От скал приоблачных сбежала тучка прочь
и потерялась, в небесах пропала.
Парила долго. Но настала ночь.
Там прилегла она, где тьма застала.

Притихла в кротком сне. А утром лаской
улыбка бледная зари ее коснулась.
Она жемчужные свои открыла глазки,
вокруг взглянула... и с испугом встрепенулась.

Глядит: равнина бесконечная застыла.
Глядит: вокруг пустыня, ни травинки.
И о родимых скалах загрустила,
вся превращаясь в жемчуга-слезинки.



К. Христов

Облаче в пустиня

Остави облаче приоблачен балкан
и се изгуби, скри се в небесата.
То ря се дълго там. А в късна нощ на стан
припадна, дето свари в тъмнината.

И стихна в кротък сън. Но щом го озари
на утро първата усмивка бледна,
безбройни бисерни очици то откри
и сепнато наоколо погледна.

То гледа: стелят се безкрайни равнини,
околовръст пустиня го обгръща.
То гледа - и в тъга за родни планини
на бисер-сълзи цяло се превръща.